Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.09.2011 23:17 - Пресветата Троица
Автор: jelezov Категория: Политика   
Прочетен: 1831 Коментари: 1 Гласове:
2

Последна промяна: 29.09.2011 13:52


    „ПРЕСВЕТАТА ТРОИЦА”

 

                      КРИТИКА НА ТРИАЛИЗМА И КОНТКТНЯ ПОДХОД

 

Желю Железов

                                                                                                         

            В началото ще уточня две неща: първо, тук терминът „критика” е употребен не в политическия му и общодостъпен смисъл – като отрицание, а като термин изразяващ понятие за научно търсене, за анализ и синтез на ново знание. Ако една критика не съдържа поне „прашинка” ново знание, е безцелно губене на време. Второ, искам да предупредя, че грешат тези читатели, които, по различни причини, смятат Маркс и марксизма за остарели. В това ще се опитам да ги убедя, ако разбира се желаят и могат да заменят идеологическите си предразсъдъци - формирани най-вече от краха на реалния социализъм.

            І. Триализъм, контактен подход, диалектика

            В Гражданската интердисциплинна академия (ИНГА) с председател проф. дтн Нягол Маналов - академик на ИНГА, член на която съм и аз, от години се правят опити за създаване на доктрина на гражданското общество. Опитите са все още неуспешни, за което естествено съществуват причини, които, ако не се открият и осъзнаят, въпросната доктрина не ще бъде създадена. Всички досегашни опити имат за методология триалистичният подход към обекта на изследването. В резултат на това се конструира една триада, в която трите елемента – гражданско общество, власт и бизнес – се намират в някакво единство, само видимо подобно (изоморфно) на догмата за „Пресветата Троица” (Бог Отец, Бог Син и Свети дух). Казвам „някакво единство”, защото, в този си вид, то е плод на привидността, т. е. абстракция, постигната от разсъдъчната дейност на човека. За разсъдъка, който „вижда” нещата, трите споменати феномена действително притежават някакво самостоятелно, отделно битие. Обаче, от връзките и взаимодействието между тях, доколкото и те са привидност, не може да се формира действителната тоталност (цялост, система) и съответно да се формулира нейната същност. Затова тази неразкрита и неформулирана цялост се заменя с една от частите – граждандското общество, а остналите две части – властта и бизнеса, -  доколкото са с неразкрита същност, се поставят в умозрителни връзки с гражданското общество. И това е така, защото и трите части съществуват, като разсъдъчни понятия (абстракции), с неустановено минало, случайно настояще и проблематично бъдеще. С други думи, критикуваният тук триалистичен подход, определян още и като контактен, си остава формалнологичен - доколкото оперира с разсъдъчни абстракции, - въпреки че осъзнато се стреми да се оттласне от равнището на формалната логика. Неспособен е да се снеме в историкологичен метод, защото, доколкото допуска и разглежда някакво развитие, го свежда изключително до развитие на идеята, на мисленето, на духовното.Този подход води и винаги ще води към задънена улица, докато не се осъзнаят две неща: в триализма и съответно в контактния подход може да има резон, ако той се създава като момент или част, като продължение и необходимо развитие на диалектическия метод, получил навремето си връхна точка на развитие в творчеството на Хегел и второ, докато не се преодолее онази причина, която е превръщала и превръща природоизпитателите от материалисти в обективни идеалисти, когато отместват погледа си от прирадата към социума. Разкриването на тази причина е едно от големите научни открития на Маркс, което той илюстрира с творческото развитие на Фойербах - последният крупен матариалист на класическата немска философия .

            „Доколкото Фойербах е материалист, историята лежи вън от неговото зрително поле, а доколкото разглежда историята – той съвсем не е материалист.  У него материализъм и история  са напълно откъснати едно от друго, което впрочем е ясно от вече казаното.” (Т. 3, с. 45)

            Диалектика! Надали в съвременната философия съществува друг проблем, който да се радва на толкова голямо внимание, колкото диалектиката. Всички които са имали и имат някакво отношение към нея  може да разделим на множество групи: антични диалектици; средновековни европейски диалектици, за които диалектика и схоластика са едно и също нещо; източни диалектици и диалектици на Новото време. Последните, от своя страна, могат да се разделят на три – предхегелианци, Хегел и хегелианци, от които Маркс е най-великият, надскочилият учителя си, и следхегелианци (неохегелианци). За всичко това в света са изписани и продължава да се изписват десетки хиляди страници. В нашия случай съществено важно е да разкрием различието между възгледите на двамата най-велики хегелианци: самият Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770-1831) и Карл Маркс (1818- 1883). В Послеслова към второто издание на Първият том на „Капиталът” след дълъг цитат от книга на киевския проф. Зибер Маркс пише:

            „Като описва така сполучливо онова, което той нарича мой действителен метод, и като описва така благасклонно моя личен начин на прилагне на тоя метод, авторът не описва нищо друго освен диалектическия метод. ...В основата си моят диалектически метод не само се различава от Хегеловия, но е негова права противоположност. За Хегел мисловният процес, който той под името идея превръща дори във самостоятелен субект, е демиург (творец, създател) на действителното, което представлява само негова външна проява. За мен, напротив, мисловното не е нищо друго освен материалното, пренесено в човешката глава и преобразувано в нея.” (Т. 23 с. 22, 25) (Двата курсива са мои – ЖЖ)

             От прочетената от мен литератара, интерпретираща горния цитат, както и изобщо различието между философската система на Хегел, Марксовото разбиране на диалектиката, „марксистколенинската материалистическа диалектика” и т. нар. „диалектически материализъм” останах с дълбокото убеждение, че този проблем не е разбран и не е решен както от различните марксистки школи, така  и от всевъзможните немарксисти и антимарксисти. Тук накратко ще изложа моето – различно от споменатите по горе – разбиране. Дори се осмелявам да мисля, че то е принос, макар и съвсем скромен, в разбирането на проблема.

             Цитираната Марксова мисъл е написана на 24 януари 1873 г., но тя изразява, по един изключителен начин, същността на философската революция, която той и Енгелс извършват през 1844-1848 г., и която е толкова дълбока, че в началото е приемана като  отрицание на философията изобщо. В историята на философията, науката и художествената литература има случаи, когато гениални автори, в състояние на особено вдъхновение, са написвали кратки текстове, останали като паметници на мощта на човешкия дух. Такъв паметник на гениалността на Маркс са известните „Тезиси за Фойербах”. В първият от тях, който ортодоксалните марксисти  не обичат да цитират, се съдържа отговор на въпроса защо и как неговият диалектически метод не само се различава от Хегеловия, но е „негова права противоположност.” Ще цитирам изцяло този първи тезис, ръководен от съзнанието, че всеки който иска да стане марксист или поне да разбере марксизма, дори желаейки да си остане анти или немарксист, трябва дълго да е мислил върху неговото съдържание.

            „Главният недостатък на целия досегашен материализъм – включително и Фойербаховия – се заключава в това, че той схваща предмета, действителността, сетивността само като обект или съзерцание, а не като човешка сетивна дейност, като практика, не субективно. Затова стана тъй, че дейната страна, в противоположност на материализма, бе развита от идеализма – но само абстрактно, тъй като идеализмът, естествено не познава действителна, сетивна дейност като такава. Фойербах иска да има работа със сетивни обекти,  действително различаващи се от мисловните обекти, но не схваща самата човешка дейност като предметна дейност. Затова в „Същност на християнството” той разглежда само теоретичната дейност като истински човешка, а практиката се схваща и фиксира само в мръсно-търгашеската форма на неното проявление. Затова той не разбра значението на „революционната”, на практическо-критическата дейност” (Т. 3, с. 3. Написано през пролетта на 1845 г)

             В цитата от Послеслова Маркс твърди категорично, че двата метода – неговият и този на Хегел – са тъждествени, идентични, неразличими в качеството си на диалектически методи и същевременно са различни, като различието е доведено до степен на противоположност. До какво се свежда тази противоположност? Отговорът се съдържа в цитирания Тезис. В първото изречение Маркс ни разкрива главния недостатък на материализма, който е в основата на различието и протовоположността между материализма, такъв какъвто е съществувал хилядолетия, и своя ( Марксовия, новия) материализъм. Смея да мисля, че посоченият от Маркс главен недостатък на стария материализъм не е разбран и разбиран от мнозинството марксисти и може би от всички немарксисти, затова ще го формулирам по-разбрано. Домарксовият философски материализъм е мирогледен принцип главно за учените-природници, които, за разлика от философите-идеалисти, изповядващи тъждеството на мислене и битие, искат да имат работа със сетивни обекти действително различни от съответните им мисловни образи, което е израз на убуждението им за обективното и независимо от съзнанието на индивидите съществуване на природата, но не умеят да реализират това си желание, защото битието им на учени създава у тях илюзията, че познанието е истински човешката или поне по-човешката дейност, а практиката, т. е. сетивната човешка дейност, която именно Маркс определя като субективност, е вторична, определена изцяло от мисленето. Съвършенна формулировка тази илюзия достига в творчеството например на съвременния немски философ от български произход Асен Игнатов: „ Разбира се вярно е, че в многослоестата структура на релациите, от които се състои историческата релация, най-важно е съзнателното начало, тъй като физическото е само инструментът за осъществяване на избраните от духа решения.”  („Антропологическа философия на историята.” С. 1998, с. 63) За Маркс „обект или съзерцание” е друго название на познавателния плоцес. Ортодоксалните марксисти и немарксистите, за разлика от Маркс, разбират посочения от него главен недостатък на материализма, не като нему (на материализма)  иманентен – свеждащ субективността до познанието, - а само като случайно отсъствие на „дейна страна”, която  като се открие и прикачи към материализма, той ще се освободи от главния си недостатък. За тях най-лесно бе да помислят, че дейната страна присъща на идеализма се изразава в  неговата диалектика, и че ако тя се преобразува и присади  върху материализма, той ще се освободи от главния си недостатък. Така се появи злополучният диалектически материализъм (ДМ) като половинка от марксистко-ленинската философия. Според Маркс и Ленин диалектиката, разбирана като логика и теория на познанието, не може да бъде, сама по себе си (в себе си), идеалистическа или материалистическа. Последните не са и не могат да бъдат нейни иманентни определения. Тя става идеалистическа или материалистическа в зависимост от това на кой от двата философски мирогледа е онтология, логика и метод на изследване и мислене.

            Домарксовеят материализъм следователно съдържа „в себе си” своя главен недостатък, независимо от това, дали е диалектически или метафизически (недиалектически). Ако приемем, че предходното съждение е истинно, то логично се поражда въпроса как  Марксовият материализъм се е освободил от главния недостатък на стария материализъм, и с какво се отличава от него , както и от идеализма, от който е получил готов диалектическия метод? Категоричен отговор на тези въпроси ни дава самият Маркс.

            „Тук се вижда, че прокараният натурализъм или хуманизъм се различава, както от идеализма, така и от материализма, и същевременно е обединяваща ги истина. Същевременно виждаме, че само натурализмът е способен да разбере акта на световната история.” (Икономическо-философски ръкописи от 1844 година. Т. 42, с. 151) 

            Този цитат е част от главата „Критика на Хегеловата диалектика и философия въобще.” Патос на тази Глава е критиката на съществувашите схващания за субекта и субективността. За обективния идеалист Хегел „... мисловният процес, който той под името идея превръща дори във самостоятелен субект, е демиург (творец, създател) на действителното, което представлява само негова външна проява.”  За материализма, в т. ч. и за Фойербах, субект е пак мисленето, но вече не като самостоятелна субстанция, а като мислене на живите човешки индивиди, т. е. субект е мислещият човек, който разбира се се занимава и със сетивна дейност (практика), но тя  не е иманентна на индивида, т. е. не е нито определяща, нито формираща неговата същност. В днешно време посочиният от Маркс главен недостатък на стария материализъм се обновява чрез „научно” доказателство за съществуването на Душата. Дори се правят опити за измерване на масата й.

            Виждаме, че в „Ръкописите...” се ражда Марксовата философия като синтез, а не като компилация или еклектична смес, на материалистическата и идеалистическата философия. Затова тя фактически „диалектически снема” цялата философия в нейното историческо  развитие.           

„Когато действителният, телесният, стоящият на здравата, добре заоблена земя, вдишващият и издишващият всички природни сили човек поставя – поради своето отчуждение – своите действителни, предметни същностни сили като чужди предмети, то не поставянето е субект; като субект се явява субективността на предметните същностни сили, действието на които поради това също трябва да бъде предметно. Предметното същество действа предметно, и то не би действало предметно, ако предметното не се съдържаше в неговото съществено определение. То създава, поставя само преддмети, защото самото то е поставено от предмети, защото е изначално природа. И така, в акта на поставянето то не преминава от своята „чиста дейност” в създаване на предмета, а неговият предметен продук само потвърждава неговата предметна дейност, неговата дейност като предметно природно същество.” ( Пак там, с. 150)

            Ако ортодоксалните марксисти, обективните и субективните идеалисти, материалистите и привържениците на различните школи на прагматизма, прочитайки този пасаж, не съумуят да проумеят различието мвежду своите възгледи за субекта и субективността и тези на Маркс, марксизмът ще си остане за тях непозната и неразбрана теория.

             След „Ръкописите...” – написани през 1844 г. – Маркс и Енгелс написват в периода 1845-1846 г. „Немска идеология” - второ съвместно произведение, в което новата материалистическа философия получава относително завършен вид като материалистическа философия на историята . Марксистката  философия  не съдържа философия на природата, защото времето когато природознанието се е нуждаело от натурфилософия, е отминало може би безвъзвратно. Този момент е схванал Жан-Пол Сартър,  когато отрича „Диалектика на прородата” на Енгелс, приемайки я като опит за създаване на марксистка натурфилософия, в която, по подобие на Хегел, диалектиката се разглежда като онтология. Според Сартър, въпросът дали Природата сама по себе си е диалектична е проблем, за решаването на който не е необходима натурфилософия. Това е прерогатива на учените – природници, които, за да го решават успешно във всеки конкретен случай, трябва да са въоръжени със солидни философски системни знания, които да използват като логика, метод и методология. Натурфилософията, такава каквато е съществувала някога, е била необходима и съвместима с все още ранния етап от развитието на природознанието. Днес тя е възможна само като „система” от догми, възпрепятстващи развитието на природните и техническите науки. Обаче, съществуват и разбирания, че кризата, в която се намира днес природознанието и особено теоретичната физика, ще породи отново потребност от натурфилософия.

Разработваните от акад. Манолов и други автори от ИНГА и извън нея теоретични възгледи, на които концептуално съдържание са триализма, трибологията, контактния подход, функционалният атом и др., разбирам като опит за създаване на нова система от онтологични теории (натурфилософия), като опит за удовлетворяване на осъзната действителна потребност. В тези възгледи обаче не се осъзнава коректно различието между Общественото битие и Битието на Природата, за да се разбере истината за единството им като действителност. Затова разглеждам тези опити като оставащи в руслото на идеалистическата философия.

            Логика, теория на познанието (гносеология, епистемология) и методология (метод) разглеждам като три срани, три момента на Марксовата диалектика, различието на която от Хегеловата, както вече посочих по-горе, е изключително сложен научен проблем. В противоположност на това Марксово триединно разбиране на диалектиката, за  Хегел тя е преди всичко онтология, което е непосредствено следствие от обективноидеалистическия му мироглед, основаващ се на догмата за единство (тъждество) на Битие и Съзнание. В един много цитиран текст от ”ЕНЦИКЛОПЕДИЯ НА ФИЛОСОФСКИТЕ НАУКИ”  Т. 1 Хегел пише:

            „Въведение. § 79. Лагическото, доколкото се отнася до неговата форма, съдържа в себе си три аспекта:

            а) абстрактен или  разсъдъчен аспект;

            б) диалектически или негативно рационален аспект;

            в)спекулятевен или позитивно-рационален аспект.”

            Според Александр Кожев (1902-1968) – виден френски философ от руски произход, един от най-известните съвременни хагелианци – този текст може да бъде грешно разтълкуван в две отношения: „От една страна, може да се предположи, че значението на понятието „Диалектика” се свежда до втория аспект на „Логическото”, който може да се изолира от другите два. Но в Бележки Хегел подчертава, че всичките три аспекта са неразделни ... диалектическата логика по необходимост включва в себе си трите взаимодопълващи се  и неразделни аспекта: „абстрактен” аспект (разкриваем от разсъдъка, verstand), „негативен” аспект – собствено диалектически – и „позитивен” аспект (последните два се разкриват от разума, Vernunft)  ... От друга страна – продължава Кожев - би могло да се предположи, че Диалектиката е свойство на логическото мислене, или, с други думи, че иде реч за философски метод, за начин на изследване и изложение. Но фактически тук става дума за съвсем друго. Логиката на Хегел не е в собственият й смисъл, нито логика, нито гносеология; тя е онтология, или Наука за Битието като такова. И термина „Логическо” (das Logische) в контекста на цитирания откъс обозначава не логическото мислене, разглеждано в самото себе си, а Бетието (Sein) (коректно) разкрито в мисленето (или в дикурса) (Logos) и с неговата помощ. Трите споменати по-горе аспекта – са, преди всичко, аспекти на самото Битие.” (А. Кожев. Диалектика реального и феноменологический метод у Гегеля.. Интернет.)

            Следователно, А. Кожев свежда различието между Хегел и Маркс в интерпретацията на „Логическото” до различие между онтология от една страна и от друга до логика, метод и методология. Но, така описано това различие между двете страни, само по себе си, е недиалектично и в широкия и в тесния смисъл, защото отношението между тях се определя от формално-логическата операция дизюнкция. Фактически за Хегел „Логическото” е преди всичко онтология, но заедно с това е и логика, гносеология и метод. За Маркс „Логическото” е преди всико логика, гносеология и метод, но е и онтология, само доколкото приема и доказва, че мисленето, идеалното е момент от Битието на Природата. За разлика от Хегел, за който Битието е извечно  Идея, а Природата нейно инобитие, Маркс ни показва кога, как и защо Природното битие става интелигибелно с появата на Човека и Очовечената природа. „За мен, напротив, мисловното не е нищо друго освен материалното, пренесено в човешката глава и преобразувано в нея”.  Разбира се, Маркс би могъл да напише, вместо „пренесено”,отразено в човешката глава и преобразувано в нея”, както са писали до него всички материалисти, а след него и всички марксисти, които сътвориха дори цяла „Теория на отражението” По времето на Маркс „пренасянето” и „преобразуването”  на материалното в главата на живите  същества не е съществувало като научно обяснен феномен, затова философите-материалисти и учените-природници са се задоволяволи с „отражението”, но като разсъдъчна абстракция, т. е. като проста аналогия на физическото явление отражение. А философите-идеалисти са се освобождавали от необходимоста да обяснат „преноса” с отъждестваването на битие и мислене (съзнание), т. е. няма място за пренасяне от едно нещо в дрего, защото другото просто не съществува, няма реално битие. Тук Марксовото „пренасяне” и „преобразуване” е гениална догадка за съществуването на феномен, който много по-късно науката обясни като предмет на теорията на информацията.

            Както е известно, животните, особено по-висшите, също мислят. Но тяхното мислене, наречено психика, е материален виртуален процес, и затова е част от предмета на природознанието. Човешкото мислене, оставайки природен процес (психика), се различава от животинското: онтологически - с определеността си като материален И идеален процес; логически – като Хегеловото „Логическо”, т. е като единство на разсъдъчно, диалектическо и спекулативно мислене; гносиологически – като относително различие и противопоставане на обекта и субекта на мисловния процес, което прави възможна истината. Тук е много важно да се разбере следния изключително сложен момент: всички материалисти, които не споделят Марксовото учение, както и огромното мнозиндтво от ортодоксалните марксисти не биха поставили, както по-горе съм направил, съюза „И” между матереален и идеален, защото за тях идеалното няма реално битие, затова нещото е ИЛИ материално, ИЛИ идеално (оражение, отразено), а това е най-обикновена дизюнкция. Човешкото мислене, като единство на посочените по-горе три определения, се проявява (реализира) като диалектически метод на изследване и изложение, който Хегел, а след него и Маркс нарекоха „метод на възхождане от абстрактното към конкретното”.

            ІІ. Гражданското общество

 Изследването и изложението на най-съществените съвременни определения на „гражданското общество” изисква определени предпоставки, защото, не само философстването, а и всяко мислене започва с някакви предпоставки. Първата предпоставка е баналната истина, че за да има гражданско общество, трябва да са налице граждани. Втората предпоставка – гражданинът е жив човешки индивъд, психично здрав и на определена възраст. Никакви други разсъдъчни определения на гражданина не могат да бъдат предпоставки. Всичко останало е плод на разумното мислене, което потъва от явлението към същността, а това не е нищо друго освен приложение на диалектическия метод. Едва след като бъде разкрита същността на гражданина, може да се премине към изследване на неговото „гражданско общество”.

 За философски предпоставки (разумни абстракции, от които мисленето възхожда към конкретното, като единство на множество определения и отношения)    аз приемам: първо,  Марксово материалистическо разбиране на историята (МРИ), доколкото „гражданинът” е продукт на историята, а не е природен феномен подобно на другите животни и второ, - диалектическия метод на възхождане от абстрактното към конкретното, който не разглеждам като принципно несъвместим с триализма и контактния подход, а смятам че последните могат да се разглеждат, дори онтологично, като развитие на диалектиката. Но докато това разбиране (контактният подход като развитие на диалектиката) не е на лице, е логично да се очаква, че изследването, предопределено от предпоставките които приех, ще доведе до резултати същностно различни от изследването, предпоставки на което са триализма и контактния подход - разбирани и прилагани като различни и дори противоположни на диалектическия метод.

            Материалистичиското изследването на историята с помощта на диалектическия метод Маркс започва така:

            „Предпоставките, с които започваме, не са произволни, те не са догми; това са действителни предпоставки, от които човек може да се абстрахира само във въображението си. Това са действителни индивиди, тяхната дейност и материалните условия на техния живот, както ония, които те заварват вече готови, така и тези, които са създадени от собствената им дейност. Следователно тези предпоставки могат да се констатират по чисто емпиричен път.” (НЕМСКА ИДЕОЛОГИЯ. Т. 3, с 20.)

            Първата предпоставка - живите човешки индивиди, тяхната дейност предопределена от телесната им организация, в т. ч. и от мозъкът им като част от нея, и материалните условия, които те заварват и създават, са разсъдъчни абстракции, които възникват в главата на мислещия човек,  като  резултат на емпиричното му възприятие. Ако нашето познание достигне или се задоволи само с това, неговите разсъдъчни абстракции ще формират представа, съдържанието на която ще е, в някаква степен, аналогично с понятието „популация” – научна абстракция на природознанието, валидна за животинското царство. Точно тези представи са основание на философскосоциологическото направление „социалдарвинизъм”.

            Втората предпоставка Маркс формулира така: „Хората могат да бъдат различени от животните по съзнанието, по религията – изобщо по каквото желаете. Самите те започват да различават себе си от животните веднага щом започнат да произвеждат необходимите им средства за живот – крачка, която е обусловена от тяхната телена организация. Произвеждайки необходимите им средства за живот, хората косвено произвеждат и самия си материален живот.” ( Пак там, с. 21)

Третата предпоставка според Маркс е фактът „...,че човекът притежава също и „съзнание”. Но и него човек притежава във вид на „чисто” съзнание не от самото начало.” (Пак там, с. 30)

            Тези три предпостаки са основна част от съдържанието на т. нар. ежедневно съзнание, формирано от човешкото разсъдъчното мислене. Всеки опит за проникване зад  тях е проява на разум, който обаче не е природна даденост, а продукт на историческото развитие на човешкия род, развитие, което поражда обособяването на научното познание като резултат на второго крупно разделение на труда – разделението му на умствен и физически. От този момент пред хората, които започват да се занимават предимно с духовна дейност, възниква въпросът: кое от трите е първичното, за да се  захванат най-напред с него - с първата, втората или третата предпоставка. Приелите и приемащите третата предпоставка – съзнанието, Духът и духовното – са последователи на философския идеализъм. За домарксовия и природонаучния материализъм първата и втората предпоставка са принципно неразличими. И точно различаването им е в основата на марксистката философия, защото за Маркс причина за появата върху планетата Земя на Човека, т. е. на Очовечената природа е производствената дейност на хората, която, за разлика от животинската, е нерасторжимо единство на физическото и духовното , на материалното и идеалното. Илюзията изразена в цитираната по-горе мисъл на Асен Игнатов е непосредствен резултат от разделението на труда на умствен и физически и ще изчезне заедно с разделения труд, т. е. с труда изобщо.        

„Производство изобщо” е все още разсъдъчна обстракция. На Маркс принадлежи заслугата да я превърне  в нучното понятие „начин на производство” (НП) . Възхождането на мисленето от разсъдъчната абстракция към научното понятие    започва с разбирането, че НП „... не трябва да се разглежда само в смисъл, че е възпроизводство на физическото съществуване на индивидите. Това е по-скоро определен начин на дейност на дадени индивиди, определен облик на тяхната жизнена дейност, техен определен начин на живот” ( Пак там, с. 21) Производството, само като физическо възпроизводство на индивидите, е все още разсъдъчна абстракция, резултат на нагледа и представата, затова тя е толкова устойчива и се превръща в основание на „теории” като тези за земеделското, индустриалното, постиндустриалното, информационното, общество на знанието и др. под. Следователно, читателят трябва да осъзнае, че съществува разсъдъчна абстракция, съдържание на която е производителната дейност като реализация на производителната сила на индивидите. Освен горните „теории” тази абстракция е основание и на т. нар. „робинзонади”, характерни за икономическата наука на 18 в. Според тези теории отделните индивиди могат да се разглеждат последователно като събирачи, земеделци, скотовъди, занаятчии, промишлени и научни работници и служители, но не и като общество на събирачи, земеделци и т. н., защото разсъдъчната абстракця „производство изобщо” не може да обхване невидимото, постигаемото само с разума, а това са отношенията в които хората влизат в процеса на производството, за да образуват общество или, както Маркс ги нарече „производствени отношения”. Според тази, вече разумна абстракция, Историята (поне европейската) са я правили  първобитни индивиди, роби и робовладелци, крепостни селяни и феодали.  Наемните работници и капиталистите са съвременните социални типажи, в главите на много от които закономерно се появявя илюзията, че са и последни, завършващи Историята. Маркс разделя производствените отношения на четири вида” 1.Собствено производствени или това са формите на собственост върху всичките или част от условията на общественото производство. 2. Отношения на разпределение на обществения продукт. 3. Отношения на размяна и 4 – Отношения на потребление.

Единството – синтезата, третото в диадата (алтернативата) „производителни сили  - производствени отношения”, в което двете се проявяват като противололожности в качеството си на прекъснатост и непрекъснатост, е постигнатото с помощта на положителното  (спекулативното) мислене  съдържание на научното понятие „Начин на производство” (НП). Същността, и развитието на НП е научно доказуем проблем, докато развитието само на производителната сила на отделните индивиди или на „обществото” е емпиричен (очевиден) факт.

 Движението и развитието изобщо са разсъдъчни абстракции. Всеки вижда, че всичко около него, включително и самият той, се движи и развива. Човекът и високо развитите животни виждат и възприемат движението, но трудно или изобщо не са в състояние да възприемат развитието (въпреки че го виждат), защото, самото то като обективна реалност, е постижимо само за разума, който животните не притежават, а хората придобиват във фило и онтогеническото си развитие.

Първият философ, който осъзнава движението и развитието като проблем е Зенон от Елея в известните „Апории”. Науката, предмет на която става  решението на този проблем, е философската дисциплина „диалектика”. Връх в нейното развитие, както вече посочих, е Хегеловата обективноидеалистическа философия. Диалектическата категория, която изразява най-общото в дижението и развитието е ”единството на прекъснатост и непрекъснатост (дискретност и континуалност) както във времето, така и в пространството.”

Въоръжен с тази категория, Маркс определя производителните сили на обществото като непрекъснатостта в НП, а производствените отношения - като прекъснатост. И това не е умозретелно нагаждане на историческия процес към каноните на диалектиката, а е резултат от анализ на огромно количество от известните факти на действителната история на човечеството. „В себе си” както производителните сили, така и производствените отношени са също такова единство на прекъснатост и непрекъснатост. Тази диалектика в развитието и смяната  на различните НП е постижима само за индивиди, притежаващи Логическо мислене в неговата триединна същност, както то бе показано по горе. Разбира се, сам по себе си НП не би бил развиващ се феномен, ако не бе единство на противоположности, което единство го прави неравновесна система, способна на прогресивно изменение, т. е. на развитие.

 Можем разбира се да определим така описания НП като „Функционален атом”, в който двете тела – производителните сили и производствените отношения са в положение на тяло и противотяло, а контакта – самият  НП. Ще има ли различие в резултатите, постигнати от двата подхода – диалектическия и контактния? Според контактния подход, ако двете тела не са алтернативи, атомът не може да е функционален и следователно ще двете тела ще  бъдат, безинтересно за познанието, множество (конгломерат) от тела, следователно не и атом. Ако пък са алтернатива, третото е невъзможно, е антиномия.  Тук ще отбележа, че въвеждането на понятието „алтернатива”  в инсрументариума на контактния подход или е недоглеждане, или неразбиране. В  „Речник на чуждите думи в българския език” С. 1964, с. 41, четем: „алтернатива (фр. alternative от лат. alternus „един след друг”. Наложителна необходимост да се избере само една от две възможности, без да има трета”. Такъв смисъл й придава и проф. Владко Мурдаров в специална статия в Интернет. Следователно „алтернатива” е термин, който може да се ползва за обозначаване на  формалнологическия „закон за изключеното трето”. За да не се подчиняват на закона за изключеното  трето, двете тела трябва да са не алтернативи , а противоположностти Но това вече е диалектика. Това е още едно потвърждение на тезата ми, че контактният подход, въпреки желанието на автора му, не може да се измъкне от обятията на формалната логика,      не може  да бъде и нейна алтернатива, защото тя е безалтернативна. Диалектическата логика, която снема антиномичността на триадата, не е алтернатива на формалната логика, а я снема в себе си като частен случай в хода на фило и онтогенетичното развитие на мисленето. Затова с помощта на контактния подход – разглеждан като интердисциплинен, но само в рамките на природознанието -  може да се изследва, вероятно по-сполучливо, функционирането на квантовомеханични, механични, физикохимични и космичиски системи. Но той е безсилен в изследване развитието на системите, защото няма в арсенала си категорията „единство на прекъснатост и непрекъснатост”, която, както вече видяхме, е най-общото определение на всяко развитие. Тук е уместно да се отбележи, че „бифуркаците” на Пригожин и на синергетиката не са нищо друго освен прекъсване на постепенността, въпреки че самит той не признава това влияние от диалектическата логика. Посочената специфика на контактния подход се проявява, особено нагледно,   в изследването на „гражданското общество”. Тук то се появявава безпричинно от нищото, като едно от телата на социален конгломерат, съдържащ още и държавата и бизнеса. Какво го е предшествало, как и защо се е появило, функционира и се развива, кога и в какво би могло да се превърне, са въпроси, отговор на които контактният подход е безсилен да даде.

НП е основен елемент от съдържанието на понятието за „Човешко общество”, защото самото то престава да съществува, ако престане да произвежда и следователно да възпроизвежда материалния си живот. Освен материалното производство, което е тяхна основа (база),  в човешките общности, възниква и друга различна от производството дейност, която Маркс нарича „надстройка”. Отношенията, - правни политически, нравствени, естетически и религиозни - които възникват между хората в този втори тип дейност и се закрепват (овеществяват) в съответстващи им институции и в традициите, той определя като надстроечни.


Продължение в следващия постинг.

 




Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

1. raztvoritel - На мама. Мамо, здравей,
17.10.2022 10:02
Това, което направихме в Кърджали,
не сме го правили в Предник, в Полун и при чашките с дръжка на Влад Цепеш!
Сувенири!
Затова, те моля да не съжаляваш, че не останахме до вторник.
Ние дойдохме с автобус, но дойдохме и с влак.
Но и се върнахме с автобус.

Искам да кажа, че взехме размери на нарушението, които Владиката
все пак може да поеме.

Помниш ли дърворезбата? А така! Хайде тогава да ходим на Рилския,
от автогарата вече нищо нямат. Рейс с дърворезба. Нещо се разсеях.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: jelezov
Категория: Политика
Прочетен: 759283
Постинги: 222
Коментари: 753
Гласове: 1615
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031